Кой съм аз?

Аз съм добър и верен приятел, уважавам хората, които ценят времето, прекарано с мен. Аз съм чувствителна натура, която обича да чете, да пътува, да слуша хубава музика.

Кога и как започна моята история с диабета?

Баба беше забелязала симптомите, предхождащи заболяването. През лятото бях при нея в Бургас, бях отслабнала драстично, което радваше всички, защото бях по- пълничко дете, но навързвайки другите симптоми, картинката беше започнала да й се изяснява. Самото заболяване установихме на 20-ти юли, помня го ясно, защото съвпадна с рожден ден на татко. Той беше диагностициран година по- рано и вече имаше глюкомер, с който измерихме моята кръвна захар, която на гладно беше 19 mmol/l. Тогава не знаех какво означава тази стойност, това, което си спомням е, че близките ми бяха силно разтревожени и притеснени.

Кои бяха най-трудните моменти в нея?

По- стресови периоди, когато сякаш въпреки всички усилия, КЗ не се повлиява и още по- стресиращо е това, че върху спокойствието си основно аз имам контрол. Да, обаче, когато ти се завърти центрофугата с лоши и мрачни мисли, стрес, висока КЗ, хич не ти е до спокойствие или контрол върху мислите и тогава е много  неприятно. Като дете се чувствах повече виновна отколкото разбрана, когато не успявах да контролирам нивата на КЗ и гликиран хемоглобин. Чувствах се много често като абсолютен провал по отношение на здравето си. Ето това е нещо, което задължително трябва да бъде променено в лечението на диабет тип 1 при децата- отношението на лекарите спрямо децата.

Кои бяха най-вдъхновяващите?

Дядо приемаше хапчета, промени лечението си с инсулинова писалка, след като и аз бях диагностицирана. Спомням си, че това за мен беше от голямо значение, сякаш аз му бях помогнала да подобри своя контрол и начин на живот. На по- късен етап срещата и личното познанство с Боян Петров беше изключително важно за мен.

Кой беше до мен в това пътешествие?

Моето семейство и най- близки приятели.

Как ме промени диабетът?

Смятам, че диабетът ме направи стойностен, зрял и отговорен човек. Макар понякога да съм податлива на тревогите си, винаги търся красивото и знам, че дори в най- трудните ми моменти има нещо, за което да съм благодарна, най- малкото това, че съм жива. Ако се чувствам зле, старая се да не се укорявам за това. Такова е, каквото е. Колкото време е необходимо, толкова, знам, че ще мине.

Какво ми взе?

Това, което ми отнема понякога по много неприятен начин е спокойствието и доброто настроение. При висока КЗ усещам, че съм много по- податлива на мрачни и страшни мисли, има моменти, в които единственото, което мога да правя е да плача и сякаш високата КЗ ме държи в едно ужасно състояние, в което ми е черно и страшно и цялото ми тяло се усеща като ранима и свръхчувствителна тъкан.

И какво ми даде, на какво ме научи?

Диабетът ми е дал много – научил ме е да бъда отговорна, да се грижа за здравето си, да се интересувам, да чета. Не ме спира да бъда активна, да излизам, да общувам пълноценно.

Ограничи ли ме, как?

Не, не бих казала, че ме е ограничил. Не ме е спирал да следвам мечтите си- да пътувам, да работя, да танцувам, да бъда сред приятели и да правя това, което ме прави щастлива. Единственото ограничение идва от факта, че без инсулин и глюкомер не мога да тръгна никъде, както и че преди тренировка трябва да планирам колко инсулин съм сложила и какво ще ям, за да не изпадам в хипогликемия, а впоследствие захарта да е рекативна, тъй като това винаги много ме изтощава, но не гледам на тези два примера като ограничение, а по- скоро като една допълнителна отговорност, с която така или иначе съм свикнала до такава степен, че ако ми бъде отнета, би ми било странно и непривично.

Кои хоризонти сега (не) са пред мен?

Не смятам, че има такива, които не са пред мен конкретно заради даибета. Тези, които стоят пред мен, са тези, които сама си определям, но на първо време завършване на бакалавърска степен, магистратура, пътувания, семейство. Знам ли…, често си правим планове, а животът ни изненадва и пренарежда приоритетите ни, но впоследствие се оказва, че всичко ни е подредил по най- добрия възможен начин.

Какво искам да кажа на хората с диабет?

Да говорят открито за начина, по който се чувстват. При нас това да покажем слабост е проява на истинска смелост. Да оставят чуждите очаквания и да следват собственото си спокойствие и удовлетвореност от живота. Всичко можем, но е хубаво и да не забравяме, че сме човешки същества и имаме нужда от почивка.

Има моменти, в които диабетът изисква много търпение, много усилия, много жертви и пак не е достатъчно, но нека подхождаме винаги с любов и разбиране към себе си и да не се укоряваме, когато нещата не се получават от първия път.

Лексикон:

Как се казвате?
Ивана Лазарова
На колко години сте?
На 22.
Къде живеете?
София, България
Какво учите/работите?
Уча история и философия. Това, на което искам да се посветя в бъдеще е психология и в частност работа с децата с диабет, тъй като са ми до болка познати всички етапи и емоции, свързани със заболяването. В момента работя като медицински секретар в частно болнично заведение, в работата си харесвам контакта с хора и това, че на практика мога да помогна, а и също познанията, които получавам всеки ден.
Коя е любимата ви книга/песен/мисъл/хоби?
Любими книги?
По пътя“ от Джек Керуак , „Сестри“ от Даниел Стийл, „С мисълта за края“ от  Катрин Маникс
Любима песен?
Streets of Philadelphia, Bob Dylan
Любима мисъл?
„В три думи мога да обобщя всичко, което съм научил за живота: Той продължава.“  –Робърт Фрост
Хоби:
импро театър, дълги разходки в парка
Какво ви определя най-точно като личност?
усмивка, сълзи, разбиране, човечност, грижа, човек
В какво вярвате?
Вярвам, че да си говорим откровено за диабета и живота с диабет и всичките негови страни, чудатости и трудности е единственият начин да променим залегналите до болка схващания, че диабетът е “състояние, с което се живее”, “мериш, слагаш инсулин и това е”, “нищо страшно няма, просто трябва самоконтрол и дисциплина”, да, така е, живее се, но тук въпросът не е дали, а как и как се справяме, когато стане непоносимо трудно, когато въпреки всичко, което правим изрядно, стойностите на кръвната захар отново литват в небесата…да говорим откровено и да не се страхуваме от тези моменти на слабост, защото с благопожелания като “добър контрол” и “спокойствие, всичко ще бъде наред” не стигаме много далеч.
За какво мечтаете?
В личен план мечтая да извървя прехода Ком- Емине, както и отново да измина Камино. Мечтая да завърша психология и да се посветя на работата с деца с диабет. Мечтая да издам стихосбирка, мечтая да  напиша книга за живота и преживяванията ми с диабет.
Коя граница не бихте прескочили?
Не бих споделила това, което ми е доверено от някого (приятел, близък) без значение как се развият отношенията за в бъдеще.Не бих злословила.
Ограничава ли ви диабетът?
Напротив! Смятам, че съм постигнала вече и някои неща, които дори и човек без диабет би се затруднил да направи. През септември сбъднах своята мечта- извървях пътя Камино сама, изминах 900 км. с раница на гръб, усмивка и диабет. Никога няма да забравя това преживяване и всички прекрасни хора, с които се запознах по пътя. Живея активно, спортувам, обичам да бягам. Да, по- трудно е от гледна точка на напасване на инсулинов прием, храна, натоварване, но си казвам „Използвай това, което имаш, докато го имаш- здраве, дух и не унивай, винаги може да бъде по-зле.“
Какво е за вас той?
Предизвикателство